Количка

0 артикула

Вижте всички статии

За какво най-често съжаляват родителите

%%HTML_BLOGARTICLETITLE%%

 

На всички ни се иска, когато остареем и косите ни побелеят, да погледнем децата си и да си кажем, че сме свършили добра работа с тяхното възпитание. Надяваме се те да се превърнат в добри и отговорни възрастни хора, които ще оставят положителна следа навсякъде, където животът ги отведе. 

 

Да си родител изобщо не е лесно, особено с първото дете. Това е непрекъснато лавиране между експерименти, съвети от всички страни, интуиция, страх, филтриране на несекващ поток от информация и т.н. Родителите дават най-доброто, на което са способни, и се молят да не са сбъркали непоправимо много. Но дали е достатъчно!

 

Мъдрите хора са казали, че винаги е по-добре човек да се учи не от своите, а от чуждите грешки. Ето защо решихме да споделим с вас за какво най-често съжаляват родителите. Стъпвайки на чуждия опит, бихме могли да избегнем някои подводни камъни, които родителството крие.  

 

Иска ми се да не бях крещял на децата си

 

Колко често ви се случва да повишите тон, преди да сте преброили до 10, както съветват всички специалисти по детско възпитание? Преди да сте успели да вдишате и да издишате?

 

Много родители смятат, че крясъците са неотменна част от възпитателния процес. Възприемат ги като мощен родителски инструмент. Децата в същото време проявяват изключителния талант да ни тласкат надолу по тази плоскост. До степен, в която започваме да се питаме съществува ли изобщо друг начин да привлечем вниманието им, освен виковете. В същото време други родители съжаляват горчиво, че са повишавали тон на децата си и твърдят, че това е отворило дълбока пропаст в отношенията им. 

 

Представете си, че имате тираничен шеф, който общува чрез крясъци през цялото време. Как бихте се почувствали? Със сигурност ще се стараете да не му се мяркате пред очите и да избягвате всякакво общуване с него извън крайно наложителното. Нещата изглеждат по абсолютно същия начин и с детето ви. Затова си струва да се опитате да приложите онова правило с броенето до 10, преди следващия път да извикате. Това категорично не е единственият начин за общуване и определено е най-малко ефективният. 

 

Психолозите предупреждават, че крясъците пораждат страх, а не уважение. В момента, в който повишите тон, единственото желание на детето е да избяга. То се затваря в черупката си подобно на костенурката, когато усети заплаха. Ако този начин на взаимодействие с родителя се превърне в норма, детето може да започне да проявява вербална и физическа агресия.   

 

Иска ми се да не бях сравнявал децата си

 

“Когато сестра ти беше на твоите години, не се напишкваше в леглото.”

“Братовчед ти може да реши тази задача, без никой да му помага.”

 

Подобни забележки може да ви изглеждат безобидни. Може дори да ви се струват начин да подтикнете детето, да го стимулирате да върви напред. Истината обаче е, че те подкопават усещането за собствената значимост на детето. 

 

Възрастните родители горчиво съжаляват, че, съзнателно или не, са изправяли децата си срещу техните връстници или братя и сестри, и си дават сметка, че това е контрапродуктивно. Порасналите деца си спомнят отчетливо, че непрекъснато са ги сравнявали с другите и това не само е накърнявало самочувствието им, но и е генерирало гняв. Създавало е чувство на тревога, че не могат да отговорят на очакванията на родителите си.

 

Повтаряме го толкова често, че се е превърнало в клише, но наистина всяко дете е уникален индивид, който идва на този свят със своите индивидуални способности. Сравняването с другите отнема от неговата увереност и го превръща в кълбо от нерви. 

 

Иска ми се да бях насърчавал децата си да изследват и развиват своите таланти

 

Малко момиченце обожава да гледа майка си докато готви. Следва я като кученце и няма търпение да топне пръстче и да опита. На 13 тя вече приготвя без затруднение вкуснотии за семейството си и мечтае да стане готвач и да отвори собствен ресторант. Родителите й обаче имат други планове за нея. Вместо да я изпратят в училище, което ще й позволи да развие своя кулинарен талант, тя отива в езикова гимназия. След това, под деликатно маскирания като “разумни доводи” натиск, тя записва да учи право. Завършва, но с категоричното убеждение, че никога няма да практикува, и две седмици по-късно се записва на курс по готварство. И, разбира се, обвинява родителите си, че е пропиляла ценни години да учи нещо, което никога не й е харесвало и не я е привличало. 

 

Малко, но все пак има родители, които с ръка на сърцето признават, че реално са попречили на децата си да развият своите таланти и да бъдат щастливи в това, с което след това цял живот ще се занимават. За сметка на това порасналите вече деца са безпощадни в горчивото обвинение. И с основание. Родителите вече са имали своя шанс да планират и подредят своя живот и животът на техните деца не им принадлежи. Колкото по-рано осъзнаем това, толкова по-добре. Нашата задача като родители е да наблюдаваме, да подкрепяме, да насърчаваме децата си да развиват своите таланти. Да им позволяваме да опитват, без да влагаме надежди и очаквания от тяхно име. 

 

Иска ми се да бях приятел на децата си

 

Детето не трябва да ти е приятел! Чували ли сте този съвет?

 

Много хора поддържат схващането, че е вредно в отношенията между родителя и детето да цари приятелска атмосфера. Смятат, че това подронва авторитета им и отнема от инструментите им за контрол и въздействие. От позицията на времето голяма част от тях съжаляват, че са поставили толкова рязка граница, която с годините е прераснала в отдалеченост. Иска им се децата им да са споделяли с тях страховете си, проблемите си, емоционалните си трепети в училище, натиска, който средата им е оказвала, желанията и мечтите си. Иска им се връзката между тях и децата им да е по-дълбока. Да са разговаряли с тях, без да ги осъждат. Да са възпитали в тях увереност и самочувствие въпреки техните слабости или недостатъци на характера. Иска им се да са изградили отношения, базирани на взаимно доверие и зачитане. 

 

И отново от позицията на времето си дават сметка, че ясна граница между родителя и детето трябва да има и тя не само може да съществува, но и да се подхранва от здравословните приятелски отношения. Това поддържа пътищата за общуване винаги отворени и създава на децата усещането за спокойствие и сигурност, че винаги има към кого да се обърнат и в кого да избягат от поняга бруталните набези на живота.

 

Автор: Биляна Константинова  

Остави мнение/коментар

Код за сигурност
    Все още няма коментари

Нови продукти